Ето, че най–накрая и аз, един тъмен балкански субект, реших „да са разтикам по Юропата“, както казва един мой пловдивски приятел. След дълги въжделения и дриймове по Андалусия, след като разгледах цените на небесния транспорт, се спрях на по–евтинката дестинация – Тоскана. 120 лева до там и обратно, та аз с толко не мога да стигна до Приморско! Речено–сторено. Намятках се на Райъна и се чучнах в един през нощта в Болоня. Тъмно, заспало и тук–таме някоя стрелка с надпис „Маркони“. Като всички туристи и аз не исках да губя дни и трябваше да хвана рейс от автогарата за Флоренция, а после друг за Сиена, за да мога да начена зяпането от рано сутринта. Марконито е автоматично метро и те стоварва точно на място. Да, ама не. Купих си билетче от автомата и се насочих за влизане. Вратата не се отваря, четеца не реагира на билета, пусто, хора няма. Разчетох се наоколо и най–накрая, на една електронна табела, забита чак в дъното на станцията, установих, че метрото не работи поради ремонт. Така станах спонсор на влакове „Маркони“. Сигурно някъде там на табелка ми пише името. Викам си „Айде, ще зема градския транспорт". Да, ама той тръгва чак в 4 и половина, а рейса е в 3.20ч. Явно такси ще е. Таксита бол и си чакат ред. Катерим се на първото и си контактуваме: - Браточка, нали знаеш, че нема да ти пускам апарат, 20 евра и си там. – таксиджиите са си едни и същи насекаде. - Знам, знам – викам – болен на легло се ... На гарата пустош. Нищо не работи, а съм зажаднял за кафе. Тия италианци много мързеливи. Нема едно денонощно. Аджеба намерих вендинг машина. Кафе! Бляк! Като нашто от апарата в болницата. Таман се обръщам и ето го първия италианец – два метра, пиян и от африканска Италия. Иска ми цигара. Ама аз такива съм ги виждал и тука. „Не пушим“ – му викам, махам пренебрежително с ръка и си вадим цигара за кафето. Рейса идва и се качвам. Нов, луксозен и пълен с гастарбайтери. От Сиера Леоне, Босна, Полша и тук– там некой българин. Малко дъжд, градушка и ето ме във Флоренция. Е, не точно. Вила Костанца. Малко настрани. Има – нема 13 спирки на трамвая до жп гарата. Ама трамвай! Нема трак– трак. Истински. Гарата „Санта Мария Нувела“ не е истинска жп гара. Няма гишета, няма опашки, само автомати за билети и тук–там, на скрито, по някой спящ бездомник. Първият влак за Сиена е „регионале“, на наш език пътнически, дето спира на всеки покрив. Напълни се с ученици и работници. Беше по луксозен от български експрес. Дори си заредих телефона от ю-ес-би до седалката. В последния момент ми щъкна да ходя до „Сан Джиминьяно“, което е известна туристическа дестинация и слязох в „Поджибонси“. На гарата последвах учениците, защото те най–добре знаят къде се закусва правилно. Свърнаха точно на изхода на гарата вдясно и аз се наредих зад тях. Взех си кафе, билет за дестинацията (там се продават билети за рейсовете) и някакъв кроасан с пастицио или пастичио, така и не му разбрах името. На излизане глътнах малко от кафето и направих обратен завой. ПОРЪЧАХ СИ ОЩЕ ДВЕ! Жената на бара нещо се притесни, че се връщам и ги направи още по–хубави! Кафето ми е страст. Точно така си представях истинското италианско еспресо - горещо, яко и вкусно. После хапнах от кроасана. Някаква топла, топяща се в устата феерия с шам фъстък! Браво на местното, забележително, жп гарско кафене! Сан Джиминьяно. Кули, кълдъръми, тесни улички и гледки. Тоскана отвсякъде. Магазини. Всичко местно производство. Разкошни салами, шунки, сладоледи, шоколади и каквото се сетиш. Кианти класико на цена 12-16 евра. Ако някой не е запознат, класико се произвежда само в три градчета в Тоскана и в България би струвало над 100 лева бутилката. Сиена. Тук трябва да оставя на страна шеговития тон. Хотел „Италия“ на главната улица, където минават всички автобуси и на 300 метра от жп гарата. Стаите не са големи, но са изрядно чисти и оборудвани с всичко, което ти трябва. Каквото и да помолиш персонала, веднага се изпълнява. Кафето – прекрасно, тераса за пушачи и закуска за пет звезди. На пешеходно разстояние от стария град. Като споменах закуската, има всичко, за всеки вкус и регион от който идвате. Горещо го препоръчвам. Сиена ми остана в душата от тази екскурзия. Там всичко е правилно и уредено. Има туристи, но не е претъпкано. В никакъв случай не пропускайте да разгледате катедралата. Това е пир за очите и усещанията. Нямам какво повече да кажа. Отидете и вижте. Не мога да го опиша. Италианците са странни за нас. Влизам в кръчмата, на тяхно му остерия и искам пица и бира. Сервитьора ме зяпа притеснен и мрънка, че сега ще провери дали има бира?!! Това е закон! Пица– бира! Все пак намират пиво, но е 330ml и на цената на половин кило вино. Каквото ядох в Сиена беше на ниво. Паста, пица, салата, супер. Флоренция. Това е некво мазало. Събота, играе „Фиорентина“, туристи, карабинери, политически митинг...Нема минаване. Закъснявам за галерия „Академика“. Едва стигнах за часа си, но там всичко е уредено и ме вкарват вътре със стадото. Винаги съм се чудил, кво толко се впечатляват хората от ренесанса. Мадони, Исуси и тук–там некой светец. Грешал съм много. На компютъра е нищо и никакво, но на живо е прекрасно. Давид на Микеланджело не ме впечатли толкова много, но видях една бледа, русокоса девойка, която седеше на пейката за съзерцание и сълзи се стичаха по бузите ѝ, без тя да забелязва. Явно аз съм кретеноид. Харесах много неща, но не точно това. Хотел „Маргарет“. Гюмезарник, който струва по–скъпо от хубавия хотел в Сиена, но е на правилното място, точно до катедралата „Санта Мария Нувела“, близо до гарите и до центъра. Чисто, учтив персонал и с това се приключва. Стара сграда, стари скърцащи врати и дограми, стаята е за ремонт, от улицата ми викат „Здрасти“ и се чува. Галерия „Уфици“. Струва си многото евра вход. Тук е правилно да кажа, че за Академията и Уфици, трябва да си купиш билети от рано. Месец и половина преди пътуването почти бяха свършили. Харесах някои от картините, които са навсякъде в нета, но открих и непознати, поне за мен, художници – Липи, Масолино, Фра Анджелико, Вазари, Франческа и други наистина впечатляващи. Колкото и да се повтарям, отидете и го вижте с очите си. На снимка не става. Палацо Пити. Комбинираният билет за „Уфици“ важи и тук. Картинната галерия е впечатляваща. Всичко ми хареса, но като бонус улучих гостуваща експозиция с Мария Магдалена на Тициан. Ако някога стана мулти милиардер, ще си купя тази картина или нейно копие по поръчка. Нямам думи. Не съм разбирач, харесват ми разни платна, ама чак милиони за мазаници...? Сега разбрах. Сигурно щях да си стоя и да зяпам със сълзи стичащи се по бузите ми, като онази саксонка пред статуята на Давид и да нехая за света, ако съпругата не ме беше сритала по кокалчетата. Обичам си я, ама „Кво толкова гледаш цици“ не звучи добре, нали? Аз – затихнал по изкуство, а тя – цици! Не съм ли споменал, че и жената е с мен? Аууу, сега я загазих. Опитах да е по – просто повествованието, но жените се мешат навсякъде. Пиза. От гарата една улица и право на площада на чудесата. Да знаете, наклонената кула е много наклонена. Ама много. Трябва да я снимате със „Смяна 8“, за да излезе правилно наклонена. Телефона я изправя. Ми то там само това си струва да се види и катедралата. Ама понеже съм инат, свърнах настрани от отъпканите паважи на туристите и намерих две неща. Катедралата „Санта Катерина“ и бар „Мартини“. На едното място разбрах, какво е катедрала, а на другото, какво е храна, която не се прави за туристи. Влизаш в църквата и е тихо. Горят свещи, но е полутъмно. Потапяш пръсти в мраморен потир със светена вода и се прекръстваш. Вървиш напред в тишина и по стените изникват картина, след картина, неосветени и загадъчни, докато се изправиш пред олтара и слънчевите лъчи проникнат през изящния стъклопис. Чувстваш се „осветен“, забелязан, сякаш бог е обърнал взор и те е мернал с крайчеца на окото си. Катедралата е огромна, но имаш усещането, че тази светлина, пропукала се през стъклописа, е само за теб. Само теб вижда и мажеш да кажеш молитвата си и тя ще бъде чута. Прекрасно. Сам си. Сам с бог. После, след окултното изживяване, трябва да разпуснеш. Бар „Мартини“. Плакати на Силвио Берлускони. Мост. Река. Жажда и глад. Мамка му, ще сядам тука, па квото е това. Аперол шприц, за да видим, какво по дяволите е това. Салата, бургери, ама италиански. Пица и бира, тирамису и кафе, ама истинско. Кеф, ама истински. И после пак Флоренция. Мръсна, пренаселена, туристическа. С прекрасни музеи, площади , скулптури, сгради, магазини. Не я харесвам. Сърцето ми остана в Сиена и ако пак отида в Тоскана, ще си стоя там и ще отскачам до Фирензето, както му казват италианците, само за да гледам. Обобщение. Райънеър бяха на ниво, което не очаквах според отзивите. Всичко беше точно и наред. Сан Джиминьяно трябваше да ми е последна дестинация, за да си накупя вино и салами. Флоренция е скъпа, пренаселена (поне в центъра) и не е „моят“ град. Тя е за разглеждане. Там можеш да намериш всичко. Ядох най–отвратителната пица до моста „Векио“ и невероятно вкусни лингуини с манатарки в скътана остерия. Пих скапано кафе и ядох перфектен „Бистека ала фиорентина“. За мен е град на контрастите. Лъскави магазини с марки от световна величина и клошари, които спят пред гранд хотел и на входа на катедралите. Сърцето ми остана в Сиена. Каквото ядох беше вкусно и качествено. Каквото видях, беше красиво. Загубих се в града и сякаш попаднах в книгата на Гай Гавриел Кай „Отдавна отминала светлина“. Видях зелените знамена с лебеда и параклиса на мадоната на този квартал, докато се подготвяха за палиото (конно състезание). Какво друго да кажа? Отидете и вижте. Аз видях това. Вие ще видите друго.

Три пъти прочетох пътеписа и погледът ми отново търси началото... Красиво, свежо, леко четящо се описание, което те кара да отвориш куфара и ... Благодаря за прекрасното четиво!