Седях в улично заведение и я чаках, за да посетим поредното културно мероприятие. Настройвах се психически да го изтърпя, наслаждавайки се на хубавото кафе. Знаех, че в следващите два-три часа, това ще ми е единствения приятен момент. Все някак трябваше да ги изтърпя и да дочакам божествената нощ след това. Когато вдигнах поглед и я видях, челюстта ми увисна и се облещих, като влюбен тинейджър. Беше се нагласила за премиерата. Черна пола до коленете със сребристи кантове, синя блуза също със сребристи мотиви и черни обувки с високи токове, които правеха краката и безкрайни. Вървеше по тротоара към мен. Черната и чуплива коса се отлепяше от раменете в такт с крачките, а в сините и очи проблясваха лъчите на залязващото слънце. Дори когато седна срещу мен, още не се бях възстановил от естетичния шок.
- Какво си ме зазяпал? - усмихнато и доволно ме попита тя.- Днес си...Не ми идва точната дума. Бляскава? Възхитителна? Просто ти се наслаждавах.
- Зяпаше ме! Мога да усетя разликата. Още малко и щеше да ми подсвирнеш.
- Вярно е - предадох се усмихнато. Ако полата ти беше наполовина по къса, щях да получа сърдечен удар.
- Вече не нося къси поли - заяви категорично и усмивката и се стопи.
Помислих си, че има нещо общо с възрастта, защото когато минат тридесетте, на дамите започват да им идват странни мисли. Неведоми са пътищата на женския ум.
- От какво се притесняваш. Тинейджърките ще припадат от завист.
- Няма нищо общо с тинейджърките или със самочувствието ми. Преди няколко години се опитаха да ме изнасилят и от тогава не нося къси поли.
- Ще ми разкажеш ли?- вече бях развалил без да искам доброто и настроение.
- Прибирах се след излизане едно лято. Даже още не се беше стъмнило. Минах напряко между сградите от спирката към къщи, когато някакъв ме вдигна през кръста и ме затисна с гръб към стената на блока. Беше облещил очите си в лицето ми с безумен поглед. Завря си бедрото между краката ми и с едната ръка ме притискаше през кръста, а с другата бръкна да ми къса бикините. Ако бях с дълга пола, нямаше да може да ми разтвори краката, но късата направо ми се вдигна на кръста. Започнах да пищя и да го удрям по мазната коса и раменете, но той не усещаше нищо. Обезумях от страх. Добре ,че се появи друг мъж и ме спаси. Някакъв полицай се прибирал от работа и чул писъците ми. Това е най-ужасният момент в живота ми. Плачех и хълцах като малко момиченце и даже не се сетих да благодаря на човека, че ме спаси.
- Разбираемо е след такова изживяване. Не се съди. После не го ли срещна?
- Е, да. Викаха ни да разпознаем нападателя. Даже исках да му дам пари, но той не ги взе, а искаше да се срещнем на кафе. Разбира се му отказах.
- Защо? Поне това си му дължала.
- Как така съм му дължала? Това му е работата. Какво? Ще ме сваля ли, за да ходим на кафе.
- Опитах се да и обясня:
- Разбира се, че ще пробва да те „сваля“. Кой мъж не би се пробвал? Но като му откажеш културно, просто ще се наслади на своя половин час гордост, че е постъпил правилно. Ако щеш рицарски.
- Изгледа ме странно:
- Понякога не мога да те разбера как разсъждаваш. Как бих издържала с този полицай дори половин час? Нали през цялото време ще изживявам ужаса от онази случка. Всеки миг ще си спомням мазната коса и облещените очи на изнасилвача, а най вече безсилието. Как го удрям, а той не сякаш не усеща и нищо, нищо не мога да направя.
- Разбира се, че си можела да направиш. Ръцете са ти били свободни. За какво са ти тези маникюри. Трябвало е да бръкнеш с палеца и да му извадиш окото, а после да избягаш.
- Изгледа ме сякаш ме вижда за първи път.
- Как може да си помислиш, че бих направила такова нещо на човешко същество? Това което каза е отвратително.
- А това, което е правел този не е?
- Няма значение какво е правел той. Аз не мога да постъпя така. Това не е ... цивилизовано. Не е нормално. Ако бях направила такова нещо, щях да се мразя до края на живота си.
Млъкнахме и двамата. За дълго.
След този разговор вече нищо не беше същото. Все повече си личаха различията в светогледа ни и след известно време се разделихме.
И все още не мога разбера. Това манталитет на жертва ли е? Или морален избор? Или просто оправдание?